Присил Дебора – французойката с бионична ръка, която научи всичко за щастието да живееш

Често я наричат жената със златната ръка, жената саламандър, но и майката на хората с увреждания. Тя е Присил Дебора. На 47 години. Майка, съпруга, художник, автор на няколко книги, но и жената, която управлява с мисълта си своята бионична ръка.

Присил Дебора е може би най-яркото доказателство за това как нещастието и страданието са в състояние да ни променят и дори да ни върнат вкуса към живота, да ни научат да го обичаме. Историята на французойката е разтърсваща, но и искряща и събира в себе си едновременно антична драма, екзистенциален роман и неподправената и истинска радост, когато преоткриеш живота и силата му.

Историята на Присил Дебора

Всяка история започва с деня на раждането. В случая с Присил Дебора началото на тази невероятна история сякаш е доста по-късно. През 2007 г. тя оставя дъщеря си в детската градина, след което се отправя към парижкото метро и се хвърля пред преминаващия влак. По-късно тя ще признае, че в разгара на следродилна депресия е направила опит да си върне познатия ритъм на работа, но страхът и черните мисли не я напускат.

„Чувствах се празна и куха. Грижех се за дъщеря си, работех по малко, прекъснах връзката с приятелите си, обикалях от психиатър на психиатър. Вече не бях спонтанна, сякаш спрях да изпитвам чувства. Това не бях аз. Бях в капан“, признава Присил. И вероятно стремежът да избяга от този капан я подтиква към опита да прекъсне живота си.

Не успява. Събужда се в болнично легло. Разбира, че вече няма крака и една ръка. Ампутирани са. В този момент обаче, тя преди всичко е ядосана, че са я спасили и ще живее. Постепенно осъзнава и факта, че вече е лишена от крайници. Депресията се засилва. Физическото страдание я допълва и прави болката още по-непоносима. Зареждат се дни и месеци в болничното легло. Присил Дебора е убедена, че е загубила всичко. Чувствата на безнадеждност и вина я обземат отново. Почти като по времето, когато е на 12 години. Тогава от нелечима болест умира деветгодишният й брат. Години наред Присил живее с вината, че тя е жива, а той мъртъв.

Как е възможно човек да се преоткрие след подобна трагедия? Да отвори очите си за света, за хората, за самия себе си. Възможно ли е изобщо за започне възстановяването на физическите и психическите рани?

Да, възможно е и животът на Присил е ярък пример за това.

„На малки дози и дори без да го осъзнавам, възвръщах вкуса си към живота. И понеже не обичам да губя, се борих“, признава тя.
Три срещи оказват изключително влияние върху решението на Присил Дебора да започне битката за самата себе си. Първата е с един от болногледачите й. Мъжът от Мали, който не говори с нея за това какво е загубила, а й показва какво все още има. А той има пълното право да насочи вниманието й в тази посока, защото, за разлика от нея, е загубил семейството си, приятелите си, самоличността си.

Втората среща е тази с психиатъра, който й предлага да започне бавно и с натрупване да открива малките удоволствия, за да се върне към същността си и да се свърже със себе си. Това са усещането на студена вода върху лицето, солената миризма на морето, нежният полъх на вятъра, среща с приятели.

Третата среща е с две жени в рехабилитационния център. И двете на инвалидни колички, без крака. Една срещу друга те искрят от щастие, очите им светят, говорят бързо и емоционално, махат с ръце, смеят се. „Те бяха доказателство, че щастието е възможно. За мен беше като прераждане. Реших да се боря, да живея.“

„Върнах си живота. И започнах отначало. Като дете трябваше да се уча да ходя и да пиша.“

Резкият обрат в живота на Присил Дебора прави възможно за нея да преоткрие рисуването, което винаги е обичала, но дотогава някак то е оставало на заден план. Кариерата й е във филмовата индустрия. Сега Присил е позната не само като жената с първата бионична ръка във Франция, а като художник, който има своето място сред останалите. В последните години тя обича да рисува по време на концерти, за да докаже колко дълбоко са свързани музиката и живописта. Излага творбите си в галерии в САЩ и Европа. Участва в благотворителни инициативи, по време на които се събират средства за хората с увреждания. Когато я питат как се справя с лявата ръка, тъй като дясната е загубената, тя отговаря: „Човешкото тяло има невероятната възможност да се адаптира. Сякаш всички умения на дясната ми ръка се прехвърлиха на лявата.“ Това е преди да получи бионичната ръка, разбира се, и да може да използва и двете си ръце.

Бионичната протеза

Присил никога няма да забрави деня, в който ортопедът й казва, че внасят във Франция революционна американска технология, която позволява протезите за ръце да бъдат контролирани от мисълта и я пита дали би се съгласила да е първата, която ще тества технологията. „Всичко, което ми предлагаха до момента, ми се струваше дълго и досадно. Почувствах, че в този случай става дума за нещо различно. Казах „да“ веднага“.

Така Присил става първата бионична жена във Франция, както често я наричат.

Технологията е разработена преди две десетилетия в САЩ. Чрез нея се възстановяват все още запазените нерви, които са прерязани по време на ампутацията. Те се свързват с мускули, а сензорите, поставени на тях, правят възможни движенията. Ако човек иска да осъществи движение с ръката си, просто насочва мисълта си към действието, а мозъкът изпраща сигнал към нерва на ръката, мускулът се свива и задейства сензора, който кара ръката да извърши действието.

Операцията е тежка и продължава повече от 6 часа. Провежда се в клиниката „Жул Верн“ в Нант. Хирургът д-р Едуард де Кийтинг Харт (на снимката), който я осъществява, заявява, че сензорите на бионичната ръка на Присил са свързани с пет, а не с два мускула, както е било дотогава. Това ще позволи всички действия да бъдат много по-лесни за изпълнение, по-бързи и едновременни, обяснява той. Ръката ще може да бъде използвана през целия ден пълноценно. Това се случва през 2019 г. Следват две години рехабилитация и упорит труд. Сега, благодарение на силата на своята мисъл и с помощта на науката, Присил върти китката си, свива ръката, сгъва я в лакътя. Готви, рисува, плува, язди. „В този нов живот осъществявам всичко, за което съм мечтала и което бях забравила“, категорична е тя. От март 2020-а бионичната ръка е неизменна част от тялото й.

Протезите на двата й крака са обикновени, но има шанс за левия крак да бъде заменен с бионична протеза. Десният е ампутиран твърде високо.

Все още продължава да бъде проблем цената. Бионичната ръка на Присил струва 80 000 евро. Парите за нея са от различни фондове и след проведени множество благотворителни акции. Разработената от американския проф. Толкин техника TMR (целенасочено възстановяване на мускулите), се прилага още в Австрия, Германия, Северна Америка. Във Франция е приложена за първи път от д-р Едуард де Кийтинг Харт, който признава, че една от пречките за осъществяването на подобни интервенции е цената на протезата. През март 2021 г. д-р Харт осъществи втората във Франция подобна интервенция на 41-годишен мъж.

От своя страна, Присил Дебора е убедена, че нещата трябва да се променят, защото става дума за възможността хората с увреждания да се интегрират реално в обществото.

Равносметката

Почти три години след операцията Присил Дебора се чувства щастлива, уверена и пълна с живот. Рисува. Вече и с двете ръце.

Прави го и в ателието си, но най-вече навън, по време на концерти и на улицата. Участва в множество благотворителни прояви, посветени на хората с увреждания. Радва се на още една дъщеря, родена от втория й брак. Съпругът й също е човек с увреждане, с когото се запознават по време на състезание за хора с увреждания. Тя пише книги, защото вярва, че като сподели ада, през който е минала и начините, по които е победила депресията, мъката, ужаса да откриеш, че си инвалид, ще помогне на хората. Както ще им помогне да научат как се открива отново радостта от живота и щастието да бъдеш жив, да правиш това, което осмисля света ти и самия теб, да мечтаеш.

Жената, решила да сложи край на живота си преди 14 години, сега е влюбена в него. Не е случайно, че през 2015 г. излизат последователно книгите й „Болката да се живее“ и „Всичко, за да бъдеш щастлив“, написана заедно с Джулия Павлович-Бек. На 21 април 2021 г. от печат излезе новата й книга „Живот, който трябва да бъде измислен“.

Художник до върховете на пръстите си и до края живота, е определението за нея на Жан-Луи Поитевин. Автор, за когото рисуването е ритуален акт и затова всяка от картините й е като раждане или като представяне на видение. А напрежението между формите и цветовете придават на всяка от фигурите й силата на откровението.

В рисунките си тя разкрива мистерията не само на живота, но и на човешкия дух.

Светът на Присил отдавна не е затворен между четирите стени. Тя е светът и той е Присил Дебора.