Виолета Иванова: Не искам да съществувам, а да живея!

Виолета Иванова от Ловеч е от многолюдната армия на хората с увреждания. Признава, че системата наистина я убива безпощадно, но е непримирима. „Много са нещата, с които не съм съгласна, и затова ще се боря, докато дишам, за да докажа и на самата себе си, и на останалите като мен, че е напълно възможно да живеем по друг начин, но само ако сме обединени“, казва ловчанлийката.

Да живеят по друг начин означава само едно – нормален живот, в който всички те не просят милостиня и не се чувстват като хора втора ръка. Дали ние, останалите, които никога не сме изпадали в ситуация да зависим от някой друг, си даваме сметка как се чувстват тези хора? Не просто да се включим в някоя кампания, която набира средства или да пишем яростни филипики в социалните мрежи затова как държавата не се грижи за тях, колко сме възмутени, потресени и кипим от гняв. Не това, а наистина да се опитаме да ги разберем и най-вече да ги приемем.

Виолета е от хората, които въпреки здравословните си проблеми, работи. Прави го обаче, когато има работа. Възмутена е, че й предлагат да бъде чистачка, барман и сервитьорка при условие, че има проблеми точно с краката и се придвижва с канадки. „Очевидно симулират дейност. Години наред съм работила зад бюро, нещо, което наистина мога да правя, но директорката на Бюрото по труда в Ловеч нехае и дори не ми вдига телефона, а аз искам работа и да отглеждам достойно детето си, което след година ще завърши средно образование“. Жената признава, че е потресена от бюрокрацията и шуробаджанащината в Ловеч. „Програмите, които се предлагат, са за безработни, а при нас се оказа, че има хора, които напускат работата си, за да бъдат включени в тях. Какво е това?“, пита тя.

За всичко това тя е писала до социалното министерство. Първото писмо е от декември 2018-а, но не е удовлетворена от отговора. Сега подготвя второ писмо, но и настоява за среща с министър Бисер Петков, за да му зададе следните въпроси: „Кога ще има регистър за хората с увреждания? Ще дойде ли време да работим като нормални хора? Може ли на човек с две канадки да предлагат работа като чистач и барман, не се ли източват пари по този начин? Защо аз трябва да си търся работодател, който да ме наеме? Не се ли източват пари, когато ти предлагат скутер, за да си разделим парите? Тези въпроси искам да задам на министъра, но искам и отговори“, категорична е Виолета Иванова.

Тя не иска да съществува, а да живее. Не може да се справя с 300-400 лв. на месец. Иска да живее в нормална държава, а не в такава, в която хората на отговорни постове да й казват, че не знаят какво да правят с нея. Иска знаещи и можещи личности, които мислят, но и които умеят да чувстват със сърцата си, да бъдат съпричастни, да разбират.

На Виолета Иванова от Ловеч не й вършат работа кухите бюрократични фрази, с които ни заливат всекидневно затова колко важни неща се правят за хората с увреждания и как новото законодателство ще реши натрупаните с десетилетия проблеми. Законите са важни, но те не са панацея, когато се правят и изпълняват от хора, лишени от човещина.

Виолета вярва, че само ако са заедно, българите могат да променят света, в който живеят. Обединени и отстояващи правата си, непримирими към неправдата и търсещи истината. Вероятно затова толкова много се ядосва на злобата, заляла майките на деца с увреждания. „Отвратена съм. Те сториха много за всички нас, защото биха камбаната. Направиха така, че всички да видят, че в България има хора с увреждания!“

Има и винаги е имало. Друг е въпросът дали обществото ги вижда. Въпросът всъщност е, дали като премахнахме думата „инвалид“ от законодателството и я заменихме с „човек с увреждане“, наистина улеснихме социалната интеграция на хората с увреждания и преодоляхме клишетата и стереотипите, според които приемаме, че хората от тази група са неспособни. За жалост, едва ли. Стъпката с промяната на името е важна, но е миниатюрна на фона на гигантските крачки, които всички ние, като общество, трябва да направим.

Те са простички и са свързани преди всичко с желанието ни да се отворим към света и хората. Да спрем да живеем единствено в собствения си кръг, да си припомним за нещата, на които са ни учили като малки – да правим добро, да помагаме, да обичаме. Да приемаме хората със сърцата си и да ги ценим заради качествата им.

Виолета Иванова е жена с достойнство и вярва, че светът може да стане по-добър, както и че всички заедно трябва да попречим на системата да ни убива.

А надежда има. Знак за това е споделеното преди време пред „Фрамар“ от 16-годишната Стефани Митова, която създаде параборда – устройството, което носи радост на деца с увреждания. Та Стефани каза, че хората с увреждания у нас все още не са разбрани и това се дължи на всички останали, които сочат с пръст и не са научени как да влязат в чуждите обувки.

Затова да се научим да влизаме в чуждите обувки. Това ще ни помогне не само да разберем останалите, но и самите себе си. Когато го направим, няма да се чудим как да реагираме, когато човек като Виолета потърси помощ. Просто ще подадем ръка и ще помогнем.

Автор: Гергана Караилиева
Снимки: Личен архив