Проф. Божидар Ивков: Новото законодателство в социалната сфера нито е смислено, нито е работещо, то е вредно!

Той е кореняк софиянец, доктор на социологическите науки. Работи в Института за изследване на обществата и знанието към БАН. Болестта на Бехтерев го намира, когато е юноша. И до момента е с него. Както сам признава, болката е дисциплиниращ педагог, а изпитанията носят познание. Той е проф. Божидар Ивков и признава, че най-големият проблем пред хората с увреждания са социалните бариери. Преди дни излезе монографията му „Социология на инвалидността“ и ученият вярва, че вероятно с нея в България се появява и социологическата дисциплина „Социология на инвалидността“. Социологът е автор на 14 монографии и книги, 11 студии и повече от 60 статии, посветени на проблемите на инвалидността и хората с увреждания, сред които „Модели и концепции за инвалидността“, „Социален контекст на видимата инвалидност“, „Инвалидност и отношение към инвалидността през вековете“. С него разговаряме както за новия му труд, така и за проблемите на представителите на една от най-уязвимите групи в обществото ни. Проф. Ивков не крие, че новото законодателство в социалната сфера не просто не е работещо, но е и вредно.

Проф. Ивков, от печат излезе книгата Ви „Социология на инвалидността“. Разкажете за историята на създаването й и за посланията й.

Идеята за тази книга се роди в началото на 80-те години на ХХ век. по времето, когато пишех дипломната си работа в Софийския университет. Тогава интересът ми бе насочен към хроничните заболявания и начините за адаптация към тях, към преживяването им и др. По онова време нямаше никаква информация дали някъде по света се провеждат каквито и да било изследвания на инвалидността извън полето на медицината, а интернет се срещаше рядко дори в научно-фантастичните произведения. По-късно попаднах на първите текстове на полски език точно в сферата на социологията на инвалидността и така започна моето пътешествие в света на тази отраслова социология, резултат от което е и тази книга. Монографията „Социология на инвалидността“ няма толкова за цел да отправя послания, колкото е насочена към еманципацията на една „редова“, отраслова социологическа дисциплина. Тя обосновава правото й на съществуване именно като такава и като важна съставна част от изследователското направление „Изследвания на инвалидността“. Вероятно може да се смята, че с излизането на тази книга в България „се ражда“ социологическата дисциплина „Социология на инвалидността“. И това е добре, защото все повече изследователи проявяват интерес към един или друг аспект на сложния и значим социален феномен „инвалидност“. А може би това е и основното й послание.

Намерихте ли отговор на въпроса защо обществото продължава да не приема хора с увреждания?

Това е въпрос, който няма нито еднозначен, нито лесен, нито траен във времето отговор. В също излязла наскоро моя книга „Инвалидност и отношение към хората с инвалидност през вековете“ ясно показвам, че враждебното, сегрегиращо, а понякога и унищожително в буквалния смисъл на думата отношение към тази социална категория лица, не е от вчера и е присъщо на всички общества в един или друг исторически и социален контекст. Тук влияние, което често има синергичен характер и ефект, оказват множество фактори. А българското общество не приема отделни лица и субкатегории лица с видима инвалидност, защото по своята най-дълбока същност е бедно. И тук нямам предвид финансовото измерение на бедността.

В последните години се говори постоянно за действия, насочени към социалното включване и ограничаването на изолацията на хората с увреждания и въпреки това, те продължават сякаш да обитават затворени пространства. Защо?

Да, така е. И, за съжаление, това не е само впечатление. Това е факт. Поне според мен в основата на тези процеси стоят и могат да се открият множество причини, но две са особено важни. Голямото, почти тотално невежество по отношение на това какво представлява инвалидността и неадекватните публични политики в тази сфера. Неведнъж съм казвал, че познаването на действащите норми в актуалното законодателство не означава знание за това какво е инвалидност и какви са нейните многобройни и многообразни проявления в социалната действителност. Това е само една малка, много малка част от същинското знание. Неслучайно наричам инвалидността сложен социален феномен. Това незнание неминуемо прониква и в социалните политики в сферата. Става дума за хоризонтални политики, които най-често и най-вече имат благотворителен характер и затвърждават административно-благотворителния модел на инвалидността в страната, който доминира вече повече от десетилетие и мутира в рамките на медицинското смислово пространство. Липсва персонализация, индивидуалност в тези политики. Липсва и най-далечният намек за идентификация и отстраняване на наличните социални бариери.

Какъв е според Вас резултатът от протестите на майките на деца с увреждания?

Винаги съм уважавал родителите на деца с инвалидизиращи увреждания и съм се прекланял пред техните усилия. Това са невидими герои, изключителни хора, които се нагърбват с една огромна и много важна задача - отглеждането и възпитанието на дете със специфични (подчертавам специфични, а не специални) проблеми и потребности, със сериозни здравословни проблеми, които обществото е загърбило и е оставило родителите и техните деца сами на себе си. За съжаление, една малка групичка майки с подкрепата на невежи политици успя да нанесе огромни щети и вреди на много хора с тежки форми на инвалидност. Имам усещането, че тези протести бяха пика на публичните прояви на невежество и незнание в сферата на инвалидността, манифестирани от Министерство на здравеопазването, Министерство на труда и социалната политика, дори от Главна прокуратура и някои НПО на и за хора с инвалидност, проявени под диктата на някаква, за мен фалшива и вредна, икономическа ефективност. Единствено национално-представителните организации на хората с инвалидност запазиха и верния тон, и рационалността на своето мислене, поведение и предложения.

След напрежението, което се създаде между участниците в „Системата ни убива“, бяха създадени още няколко сдружения. Това не прави ли лоша услуга на хората с увреждания, които вместо да се обединяват, се разделят?

Да, разделението разпилява социалната енергия и силата на хората с инвалидност, което улеснява политиците при отнемането на права и облекчения за тях. Аз съм горещ привърженик на една проста максима: „Единни – да, еднакви – не!“. Тя е присъща за работата на национално представителните организации на и за хората с инвалидност. Да не говорим за това, че част от нововъзникващите неправителствени организации работят, съзнателно или не, по посока на увреждане на правата на хората с инвалидност. Това правят и някои по-стари НПО-та.

В продължение на шест години бяхте начело на Съюза на инвалидите. Става дума за времето от 1992 г. до 1998 г. Какво се промени за тези години за хората с увреждания?

Ако визирате точно този период, то мога да кажа, че благодарение на Съюза на инвалидите, Съюза на слепите с председател Иван Крумов, Съюза на глухите с председател Иван Панев, Съюза на кооперациите на и за хора с инвалидност, оглавяван от Гочо Братанов и на Съюза на военноинвалидите, начело на който беше Петър Велчев, успявахме да удържим напъните на политиците да се отнемат права и облекчения на хората с инвалидност под знамето на пазарната икономика. Успявахме да се борим за еволюционни и наистина насочени към социалния модел на инвалидността промени в публичните политики. Тогава тези съюзи разполагаха в своя състав с изключителни експерти. След 1999 г. или поне нещата изглеждат по този начин отвън, борбата за правата на хората с инвалидност стана малко по-вяла. Така или иначе тези, а и всички останали национално представителни НПО, работят в условия на двойна „преса“ - от едната страна са исканията на техните членове, а от другата страна са политиците с размахваното от тях публично лично и партийно невежество и незнание, което се оказа добро оръжие за „посичане“ на много категории лица с инвалидност.

Според Вас доколко смислено и работещо е новото законодателство в социалната сфера?

Нито е смислено, нито е работещо. То е вредно. И доколкото мога да преценя, всички намерения за последващи реформи са в това русло. Социалната политика в сферата на инвалидността, подобно на здравеопазването, бяха опазарени. А там, където е влязъл пазарът, освободен от регулации и умерени ограничителни мерки, там има само печалба и пустош.

Самият Вие от години страдате от болестта на Бехтерев. Тя промени ли Ви?

Физически – да. Умствено, интелектуално, духовно почти не. Много по-тежко преживях годините, когато бях безработен и пишех първата си дисертация, отколкото напорите на хроничната физическа болка. Но всичко, което съм преживял, освен страдание, ми е доносело познание и опит.

Независимо колко усилия се полагат, мисля, че обществото ни е длъжник на хората от уязвимите социални групи. Това може ли да се промени?

Длъжник за какво и в какво? Ако става дума за създаване на условия хората с инвалидност да живеят в безбариерна физическа и социална среда и да упражняват свободно своите права – да, обществото ни е много тежък, тотален длъжник. Ако става дума за създаване на адекватни условия всеки човек с инвалидност свободно да реализира своите възможности и способности – да, обществото ни е тежък, тотален длъжник. Дали това може да се промени? Със сигурност. Вече могат да се забележат някои, макар и малки, промени. Но те стават много трудно, много бавно и често са придружени с повече негативи, които скриват позитивните промени.

Кой е най-сериозният проблем, пред който са изправени хората с увреждания?

Не знам. За всяка субкатегория лица с инвалидност най-сериозният проблем, е различен. Но ако трябва да се обобщава за всички, то това най-вероятно е наличието на множество и най-разнообразни социални (в най-общ смисъл на думата) бариери. А сред тях най-тежките, най-трудните за преодоляване са символните бариери. Онези, които се пораждат в главите ни и се проявяват под формата на стереотипи, предразсъдъци, митове за инвалидността, негативно отношение, дистанциране.

Какво научихте за себе си, след толкова години болка, професоре?

Колкото и странно да звучи, болката, ако не е изключително силна, може и е своеобразен и дисциплиниращ педагог. А когато е придружена и с неумолимо настъпване на функционални дефицити, а всичко това не заплашва пряко живота ти, те изправят пред избор: или да се предадеш и да се впуснеш по течението на тоталната зависимост, или със „зъби и нокти“ да се бориш да бъдеш независим от своето социално обкръжение. Да създаваш. Да задоволяваш непрекъснато най-висшата човешка потребност – да си необходим. Е, аз избрах второто и нито за миг не съм съжалявал за този свой избор.

Казват, че в България отдавна сме стигнали дъното, но продължаваме все по-надолу. Какво мислите за това като социолог?

Винаги може още! Това е друга голяма тема и не може да се правят обобщения. Но ще Ви отговоря с един виц. Казват, че във всяка европейска страна има мафия. В България мафията има държава. И това, за съжаление, засега ми изглежда необратим процес.