Протестът на „Системата ни убива“ срещу министър Деница Сачева - шум без революция

Няма по-лесен начин да опорочиш и обезсмислиш една идея от това да я принизиш. Затова си мислех, докато гледах протеста на майките от „Системата ни убива“ и представители на „Български род обединен за децата“ (БРОД).

Двайсетина жени и мъже, събрани под прозорците на социалното министерство, които набързо създават декор и започват представление. Пред микрофона се изреждат мъже и жени, които дни преди това съобщиха на медиите, че организират протест, за да разобличат лъжите на министър Деница Сачева. Крясъци „лъжа“ и „оставка“, фалцетни гласове, стигащи неподозирани висоти, но неказващи нищо, което да задържи вниманието, да провокира или да те хване за гърлото.

Лица, лишени от искрена емоция. Лица, които сякаш ми казваха, че просто тези час-два трябва да минат. Безизразни лица, почти като маски.

Пред микрофона се леят просто думи. Няма ясни послания, няма точни аргументи защо в крайна сметка тези хора обвиняват социалния министър в лъжи и затова искат оставката му. Обща какофония, в която очевидно важното е да се вдигне шум. И разбира се присъствието на подходящия декор – черните знамена, блузите – емблема.

Подобни действия винаги изписват вежди, но не вадят очи.

Сред шумотевицата все пак се открои нещо конкретно и то е, че майките определят законите за социалните услуги и за личната помощ като регламенти, които са пълни с противоречия. Лъжа е, че не се отнемат деца, защото това се случва в България, казаха те. Припомниха, че родителите са били призовани да спрат протестите срещу прословутата Стратегия за детето с обещанието, че ще има обсъждания, но такива до момента няма.

И вероятно защото за пореден път беше намесена Стратегията, министър Деница Сачева коментира, че не разбира повода за протеста.

Истината е, че има за какво да се протестира! Особено в сферата на социалните дейности, която независимо от усилията и средствата продължава да бъде неефективна, неуверена и сякаш все още търсеща пътя, по който да върви по начин, който ще я направи смислена и подкрепяща хората в нужда.

Какво се промени? Къде отиде революцията?

Преди да настъпи разривът в средите на движението „Системата ни убива“ нещата изглеждаха различно. Тогава майките на деца с увреждания, които създадоха своя палатков лагер в центъра на столицата, говореха ясно, силно, завладяващо. Показаха, че те и децата им съществуват, живи са и това че не ги виждаме, е не защото те не искат, а защото системата не е направила много, за да бъдат всички те част от социума.

Тогава те заявиха, че настояват до 1 октомври 2018 г. да бъдат гласувани и приети ключови закони, които ще гарантират нужните реформи в политиките за хората с увреждания - законите за личната помощ, за хората с увреждания и за социалните услуги.

"Обществото очаква те да бъдат съобразени с нашите искания и предложения, които са напълно основателни и са съобразени с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, която би трябвало да е водещ документ в действащите политики и в България", написаха те. Настояха още и да започнат реформите в политиките за деца и възрастни с увреждания, да се изработи и прилага система за индивидуална оценка на потребностите, да има работещ електронен регистър на хората с увреждания.

Каквото и да се случи след това, то не доведе до създаването на законодателство, което дава сигурност и опора. Дори когато се приемат под натиск, законите трябва да бъдат създадени професионално. Оказа се, че всичко, което хората с увреждания и представителите на уязвимите групи са очаквали, не е такова, каквото са си представяли, че ще бъде. Въпросът е защо?

Държавата няма капацитет или липсват експерти и професионалисти?

Един от възможните отговори?

Един от възможните отговори дава Красимира Обретенова. Жената, която замина за Холандия, защото както сама признава: „Болезнено осъзнах, че уврежданията на дъщеря ми осигуряват заплати, стаж за пенсия и допълнителни доходи на огромна армия чиновници и работещи за тях НПО-та. И не само на мен. След години на протести, скитане по министерства и парламент с искане за реформи, чиновниците се изгавриха с нас, майките, които се съпротивлявахме през тези години на социалното статукво.“

Днес Красимира Обретенова споделя, че и холандците си имат проблеми, при това никак не са малко. Но в Холандия правилата са железни, независимо дали на ползващите социални услуги им харесва или не. И точно затова хората живеят прилично, убедена е тя. Докато в България се оцелява или забогатява чрез липсата или и заобикалянето на правила. Според Красимира Обретенова „малоумията на протестирането срещу Сачева, веенето на черни знамена и черни тениски с бели букви са тинтири-минтири на хора, които искат да ги дават по телевизията.“ Казва го майка на дете с увреждане, напуснала България, за да живее нормално.

Протестите могат наистина да бъдат начин на и за употреба. Очакваме те да са онази силна и мощна обществена вълна, която е в състояние да провокира промени, които да заменят безумието, лъжата и хаоса, в който живеем с ред. За съжаление това е поредният потвърден случай на лумпенизиране, в който чрез протести се постигат решения в нечия, но очевидно не и в обществена полза. Знаете, че тук при нас е така – 20 минути викане под нечий прозорец имат особена тежест. Нужно е само да има кой да застане и да крещи. Поводите вече са маловажни.