Георги Богданов: Държавата получава двойка, защото се отказа от децата и семействата!

Георги Богданов е изпълнителен директор на Националната мрежа за децата. Професионалната му биография включва докторска степен от Историческия факултет на Софийския университет и магистърска от НБУ по „Европейска социална политика и социална работа“. Работил за множество български и чужди авторитетни организации. Георги Богданов има впечатляващ опит в неправителствения сектор и в дейността, посветена на правата на децата и семействата и целия спектър от проблеми. За девети път Националната мрежа представи „Бележник 2020“. Годишният доклад дава оценка за работата на институциите, която, за съжаление, отново е слаба. Изводът от него е, че държавата се е отказала да развива политики, чрез които децата и семействата да бъдат подкрепяни реално, а не думи. Защо продължава това пренебрежително отношение към най-уязвимите и как могат да бъдат променени обществените нагласи, са част от темите, по които говорим.

Г-н Богданов, въз основа на годишния доклад „Бележник 2020“ какъв е анализът, който правите от Националната мрежа за децата за ситуацията у нас?

В частта „Благосъстояние“ оценката е слаб 2,50. Така е, защото продължава тенденцията всяко трето дете в България да живее в риск от бедност. Налице са значителни неравенства в доходите на семействата и слабо въздействие на социалните плащания, а само те не са достатъчни за истинска подкрепа и възможност хората да си стъпят на краката. Социалното изключване на децата с увреждания и с хронични и редки заболявания продължава да бъде силно изразено. По отношение закрилата на детето от всички форми на насилие, оценката е също слаба и е 2,50. Липсата на план за справяне с насилието над деца поставя под въпрос както помощта, която се оказва на малчуганите, преживели насилие, така и крайно необходимите действия на отговорните институции за предотвратяване на подобни инциденти, за което свидетелстват и многобройните случаи през последните месеци. През 2018-а престъпленията срещу децата са били 1947, а през 2019-а те са вече 2268. Това е сериозно увеличение. Положителен напредък с 4,00 има в област „Образование“ заради частичните опити на държавата да изпълни ангажимента си по отношение на достъпа и приобщаващото образование. Наред с това, макар и през 2020-а, усилията да не прекъсва образователният процес по време на извънредното положение също не бяха малки и показаха нови възможности на образователната система.

До какво води бездействието на държавата и защо е възможно въобще подобно отношение?

Бездействието води до страдание на деца, на родители, на близки и на професионалисти, които не могат да си свършат работата. Понякога забравяме, че именно ангажимент на държавата е да гарантира правата на всяко едно дете в България и да подкрепя семействата, така че да могат да се грижат за децата си. Абдикирането от това задължение кара хората да се справят сами. Няма координация между системите. Полицията работи отделно от социалната система, съдебната система да се справя така, както може. Така, в крайна сметка, на детето, което е бито и тормозено, не може да се осигури адекватна грижа и закрила – всички виждаме особено тежки примери за такива случаи в последно време. Законодателството ни е остаряло, практиките също, а времената се променят изключително бързо и проблемите пред семействата стават все по-трудни и по-сложни.

Имате ли отговор на въпроса защо у нас е толкова тежко състоянието на най-уязвимите – децата с различни увреждания и защо всички те продължават да бъдат изключени от социума?

От дълги години има неразрешени проблеми в социалната политика. Всички правителства се фокусират върху труда и осигуряването, социалната сфера остава пренебрегната от десетилетия, а промените в нея са непълни.

Как е възможно да се променят нагласите в обществото ни по отношение на различните?

Нагласи се променят най-трудно. Става с целенасочена работа на институции, медии, граждански организации, но също така и при наличието на политически партии и лидери, които имат нагласата, че различието е ценност, а не дефицит. През последните години се изсипва огромна омраза към различни групи и целта е да има разделение между хората, да има отвращение към човека до теб. Затова се появиха крайни националистически формирования, има дори паравоенни групи, които пресрещат бежанци. Налице са и фашистки формирования, които маршируват по улиците и всичко това пред очите на властта, прокуратурата и на политиците ни. В тази отровна среда се възпитават децата ни и се поставят разделителни линии, вместо да се работи за просперитета на нацията.

Позволете ми да насоча вниманието Ви към темата за бъдещата Национална детска болница. Вярвате ли, че България най-накрая ще има своята истинска детска болница и защо не бива да се допускат компромиси?

Не само вярвам! Като Национална мрежа за децата и ние работим, за да я има. Ние сме единствената страна в Европейския съюз без детска болница. Това трябва да е национален проект, защото болницата не е само сграда. Това е цялостна концепция за развитието на детското здравеопазване, което включва инвестиция в медицинския персонал, подкрепа на родителите и децата, които се нуждаят от помощ. Трябва да направим всичко възможно и да предоставяме най-добрата медицинска грижа за децата, а това няма как да стане в 14 разпокъсани отделения в различни краища на София, нито пък ако планът за създаването на тази болница е въпрос на компромиси. Днес имаме възможността да създадем в България детска болница, която да бъде пример за целия Балкански полуостров и която да дава най-добрите възможности за лечение на децата, подкрепа на техните родители, обучение и развитие на лекари и медицински персонал за съвременна педиатрична грижа. Тази болница е важна не само за столицата, но и за цялата страна, защото това ще е мястото за лечение на тежко болните деца, които днес търсят лечение в чужбина. Има болести, които могат да бъдат лекувани и тук, но няма необходимите условия и не е само въпрос на сграда, а на цялостна концепция за развитие на детското здравеопазване.

Да поговорим сега за прословутия Закон за социалните услуги. Мислите ли, че е възможно той да влезе в сила от 1 юли 2020-а?

Социалната работа е професионална дейност, за която са нужни знания, опит, умения и ресурси, чрез които помощта е адекватна. Отмяната на Закона ще остави социалната ни система в колапса, в който е сега, което означава липса на мерки, свързани с качеството на услугите, на контрол за това колко ефективно се харчат парите и най-вече липса на каквито и да било професионални стандарти за грижа. А това означава, че социалната помощ ще бъде каквато е и в момента – неефективна и скъпа. От тази гледна точка, пред осигуряването на подкрепа за децата и семействата, не бива да стои въпросът дали това е възможно, или не е възможно, а как може да се случи бързо – защото вече сме закъснели с 10 години. За това ярко говори броят на децата и семействата, живеещи в трудност.

Защо българите не вярват на управляващите, г-н Богданов?

А как да вярват на управляващите, следа като един път са гласували с мнозинство за Закона за социалните услуги и след това под натиск на пропагандата и фалшивите новини започват да атакуват същия този закон с мисълта, че ще спечелят гласоподаватели. Така политическо доверие не се гради, напротив – това отвращава хората от политиката и от обществените процеси. Как да вярват на управляващите, когато самите те говорят с омраза към едни хора, които са по-слаби и по-беззащитни? Как да вярват на управляващите, които не приемат основни закони, които не реформират системите на правосъдието, здравеопазването, образованието, социалната политика и това води до лошото качество на живот на гражданите? Да вярваш на някого, означава да му имаш доверие, а българските политици не се борят за доверие, а за гласоподаватели от едни избори до други.

Отношението към най-уязвимите в едно общество е знак за степента на неговата цивилизованост. Къде е България?

Цивилизоваността на България е там, докъдето хората са си я извоювали. А ние малко воюваме не само за уязвимите хора, но и за човешките ни права като граждани. Не е цивилизовано да заклеймяваш приемните семейства, които приемат в домовете си бити, тормозени или изоставени деца, деца с огромни психични и социални проблеми, изискващи денонощна работа и концентрация. Не е цивилизовано да бъдат нападани цели професионални групи, като лекари, учители, социални работници и др, които ежедневно се борят в нереформираните им системи за всяко дете. Атаката срещу правата на жените, на децата и изобщо правата на човека е атака към цялата цивилизованост, която ние сме постигнали като човечество. Делението на либерали и консерватори, десни и леви е толкова изкуствено в нашата реалност, че даже е смехотворно от хора, които проповядват догмите да се откажем от фундаменталните си права. И леви и десни, и консерватори и либерали са се борили за тези права – всичко останало е демагогия и опорни точки на пропагандата, в която се намираме. Трудно ми е да кажа къде е България, но не ми се иска да е на това място, на което сме в момента.

По време на среща, организирана от Европейската мрежа на омбудсманите за деца в началото на юни, българският омбудсман алармира, че случаите на деца в риск заради кризата COVID-19 у нас нарастват. Тази констатация е стряскаща, защото става дума за бедност, за насилие, за изключване от обществото, за неграмотност. Моля за Вашия коментар.

Изолацията и кризата, породена от COVID-19, през която преминаваме, е много тежка за децата. Тя се отразява на всички, но налице са и редица проблеми при децата и юношите, които не са от уязвимите групи. Дистанционното обучение и живият разговор между децата променя динамиката на общуването. От друга страна, това е предпоставка за увеличаване на домашното насилие. Не по-малко застрашени са децата и младежите с увреждания и придружаващи заболявания, както и хората, които се грижат за тях, защото именно те са в рисковата група при пандемията. Нека не забравяме и децата в конфликт със закона – днес в България все още наказваме деца за постъпки като бягство от къщи, като ги настаняваме в интернати. Безспорно икономическата криза, в която вече се намираме, поставя в най-голям риск семейства и деца, живеещи в бедност, защото става дума за физическо оцеляване. И най-уязвими са децата от бедни семейства, а те са почти 40%, и тези, чиито родители са останали без работа. Именно затова организациите от Национална мрежа за децата подпомогнахме над 6500 деца в 3200 семейства с 4404 броя хранителни пакети от началото на кризата, причинена от разпространението на COVID-19. И в момента продължаваме да подкрепяме много семейства, които живеят в бедност и материални лишения.

Вие сте изпълнителен директор на една от най-големите неправителствени организации у нас, посветена на децата и семействата и затова е логично да Ви попитам дали имате отговор на въпроса защо у нас продължава да има негативно отношение към НПО и как може да промените това?

Това е много голяма тема. Негативното отношение към НПО трябва да се разглежда в много по-широк контекст. Има целенасочени злонамерени действия към разрушаване на демокрацията като цяло и това са тенденции не само в България, но и в целия свят. Тези действия поставят на колене не само гражданските организации, но и независимата журналистика и съдебната система. Първо се обезкървява журналистиката, след това гражданските организации и така реално се превзема демокрацията. Най-близкият пример до нас е това, което се случи в Унгария. Показателно е как управлението на Орбан на практика блокира работата на целия граждански сектор, с изключение на близките до него организации. Въпреки че Съдът на Европейския съюз обяви, че законът, прокаран от правителството и партията на премиера Виктор Орбан през 2017 г., противоречи на фундаментални правила за защита на човешките права в ЕС и свободното движение на капитали, той ще продължи да действа. Детските неправителствени организации в България са създадени от свободни граждани и активисти, за да помагат на децата и семействата. Атаката срещу тези организации е от 3-4 години, като през последните няколко години е чудовищна и връзката е много ясно проследима. Две неща са нужни, за да се промени това. На първо място, това доведе до ситуация, в която, както казаха един ден колеги, работещи всеки ден със семейства в крайна нужда – „не е достатъчно само да помагаш“. Днес освен да помагаш, трябва и да разказваш за това, което правиш. Нужна е промяна в работата на самите организации и да бъдат много по-активни, да показват какво реално правят за децата и семействата. Този подход е чужд за организациите, защото винаги са се водили от разбирането, че „не трябва да се говори много какво се прави, а реално да се прави“. Оказа се, че това е грешен подход, защото хората не разбират какво правят тези организации. Само в Националната мрежа за децата подпомагаме над 110 000 деца годишно и над 13 000 семейства. Не по-малко важно е това, което зависи от всички активни граждани, които трябва да бъдат будни и мнителни към всяко заклеймяване на каквито и да било организации, защото това е посягане на нашите собствени права и свободи на сдружаване и обединение. А правото на сдружаване е сърцето на демокрацията!

Имате впечатляващ опит, свързан с дейността ви в различни европейски страни. В този смисъл къде е България спрямо тях, когато говорим за грижата за децата?

Няма еднозначен отговор на този въпрос. Има области, в които България е доста напреднала спрямо някои страни, например делегирането на социални услуги и тяхното професионално ниво. Имаме доста сериозен напредък в областта на приобщаващото образование, както и по отношение здравната помощ в уязвимите общности с развитата мрежа от здравните медиатори и др. Доста по-назад сме обаче в областта на щадящо за детето правосъдие. Ние продължаваме да разпитваме децата, преживели насилие, по 7-8 пъти от различни структури. Една Грузия е доста по-напред по отношение на детското правосъдие в областта на децата в конфликт със закона. По отношение на здравеопазването вече говорихме за детската болница, но ние още нямаме никакви услуги за децата, които имат наркотична зависимост и родителите им преминават през всички кръгове на ада. Още много трябва да се направи в системата за закрила на детето, която е изключително неефективна. Така че доста работа имаме в сравнение с другите страни. Но може би първото и най-важното е децата да бъдат приоритет не само на думи и лозунги, а да имаме последователни, цялостни политики за гарантирането на техните права и подкрепата на семействата им.