Венелин Стойчев: Надявам се учебникът по гражданско образование да насърчи самостоятелното мислене на младежите

Новият учебник по гражданско образование за 12 клас е готов. За първи път тази есен младежите от последния клас ще учат по него. Обучението започна от миналата учебна годна за единадесетокласниците.

Професорът по социология и един от създателите на катедрата „Европеистика“ в Софийския университет Георги Димитров, проф. Велина Тодорова, юрист, преподавател по право и член на Комитета за правата на детето към ООН, социологът и политолог д-р Венелин Стойчев и Георги Радев са авторите на учебника, който самите те определят като по-различен.

Такъв е, защото в него няма определения, които трябва да бъдат научени, няма имена, дати и години, които да бъдат запомнени. „Това е разказ, но и обяснение за гражданското общество и особено за това какво трябва да умеете, за да може пълноценно да допринасяте за подобряване на собствения си и на обществения живот“, пишат в предговора авторите.

За гражданското образование и за смисъла от него разговаряме с д-р Венелин Стойчев. Социологът признава, че е било истинско вдъхновение за него и колегите му да работят по учебника за българските зрелостници. Надява се, че той ще насърчи самостоятелното мислене на младите хора и ще ги провокира. Всъщност това е една от големите цели, които авторите преследват. Момчетата и момичетата на прага на зрелостта да мислят, дискутират и дебатират, да вземат самостоятелни обосновани решения, да поемат отговорност. В това е голямата цел на гражданското образование, а то няма как да стане със зубрене, наизустяване и клишета.

Д-р Стойчев очаква с нетърпение мига, когато учебникът ще попадне в ръцете на младите хора. Нетърпелив е да разбере и как ще го приемат те и учителите им. За това има време. Сега, месец и половина преди началото на новата учебна година, той се обръща към бъдещите читатели на учебника с думите, че никога не бива да се отказват и да знаят, че колкото по-съпричастни сме, толкова по-силно и дееспособно ще бъде гражданското общество. Но и да не забравят, че когато гражданите се оттеглят от задълженията си, отварят място за злоупотреби и корупция.

Д-р Стойчев, защо е необходимо гражданското образование в българската образователна система?

Предлагам да разширим контекста. В различните европейски страни обучението започва по различно време. Някъде е от 1 клас, на други места от трети или пети. Ние започваме малко късно. Например в норвежкия учебник първият урок в първия буквар е за това как животните се организират и правят граждански протест, за да си защитят гората. Лека-полека навлиза. Ние твърдим, че при нас се учи в други дисциплини и в часа на класа. Много е разкъсано и не е систематично като подход. Затова искахме да направим учебник, в който да не са отделни уроци, да не е насипно и да не е скок от тема на тема или да е като пъзел, както се случва обикновено у нас, а да го направим като дълъг разказ, като приказка. От началото до края да покажем, че всички елементи на гражданската култура и действията са взаимно свързани. Действията, които са невидими от позицията на всекидневието. И да ги извадим така, че учениците да могат да разберат каква е връзката между личност, свободата като ценност, политическото участие, гражданския контрол върху политическите институции.

Това е концепцията Ви, а защо е важно?

Мисля си, че особено в актуалната политическа ситуация става все по-важно. Няма как да очакваме, че политическите институции ще работят добре и ефективно, ако няма активно включване на структурите на гражданското общество и във вземането на решения, и във формулирането на политики, и в контрола на изпълнението им. Това се отнася до всяка сфера – здравеопазване, социални политики, образование.

Разкажете подробности за съдържанието на учебника и какво смятате, че ще впечатли младите хора?

Мисля, че това, което направихме като иновации, и което не се случва при нормалното правене на учебници в България, е, че започнахме със срещи с младите хора. Целта беше да чуем какво искат те да знаят за гражданското общество, зад какви каузи биха застанали и какво биха подкрепили.

Направихме срещи в София, Пловдив, Кюстендил, Пазарджик, Радомир, в големи и малки градчета, сред изолирани общности и сред очевидно проспериращи групи. Включиха се десетки млади хора, при това много активно. Това, което за мен е важно, а и екипът ни е такъв, че има специален акцент върху здравната проблематика. Не са неща, включени в учебната програма и изискването на МОН, но тъй като младите хора се интересуват от темата, решихме, че ще сложим специален акцент. Има няколко теми, които сме разгърнали в детайли.

Кои са те, д-р Стойчев?

Една от тях е свързана с COVID-19 и ситуацията с пандемията. Каква е отговорността на здравните институции и нашата като граждани. Темата се разглежда на национално и на глобално ниво, отговорност и взаимосвързаност между глобалните институции. Вече няма как да кажеш, изолирани сме и не ни интересува какво става с другите. Виждаме, че пандемията ясно ни показа колко обвързан е светът – и здравно, и медицински, и екологично, и икономически. Много силно присъства в учебника това. Психичното здраве е другата важна тема. Младите хора настояваха да говорим за него. Има урок за отражението на средата върху психичното здраве. Например как да разпознаваме, когато съученик или приятел е подложен на натиск. Знаете, те отказват да говорят по тези теми. Посочваме признаците и как можем да помогнем по един деликатен начин, без да е агресивно и отблъскващо. За първи път включихме и въпроса за детските палиативни грижи. Имахме дебат в началото дали трябва в училище да говорим за смъртта или за онкологичните заболявания. Но знаете колко млади хора и деца умират. Сметнахме, че тези младежи трябва да знаят, че има подобен проблем и да се говори за смъртта не е тема табу. Напротив, колкото по-бързо разберем, че не става дума за частен въпрос, а за гражданската ни отговорност и за публичното и общественото здраве, толкова по-адекватни ще бъдем, когато адресираме тези проблеми.

Разговаряхте ли с младите хора за смъртта и дали за тях е важно да се говори по темата? Притеснява ли ги фактът, че сякаш и родителите, и учителите не обичат да подхващат темата с мисълта, че по този начин предпазват децата?

Точно така е. За разлика от родители и учители, младежите говорят свободно по темата за смъртта, но и за сексуалните, психичните и проблемите в отношенията. По този свободен начин те коментират още евтаназията и как да се държим с наши близки, които си отиват. Ситуацията около пандемията накара много от тях да се срещнат с проблема отблизо. Мисля, че табуто не е от тяхна страна. То е заради консерватизма на възрастните. Бях учуден. Първо, те много задълбочено говорят и споделят емоции и чувства по тези въпроси. На второ място, те разбират, че това не бива да се крие, че е обществен проблем, с който ние като общество трябва да опитаме да се борим. Тук е мястото да допълня, че в учебника съществуват и други здравни теми. Започваме с темата за бременната Катаржина от Полша и затова как консервативните правителства и политически институции, които се опитват да изрежат темата за сексуалното образование, постигат обратен ефект в края на краищата.

Докато Ви слушам, си мисля, че трябва по-често да чуваме какво ни казват младите хора.

Да, дори си мисля, че трябва да направим промени на ниво законодателство и когато се правят учебници, това да бъде част от практиката. Първо да чуем какви са проблемите на децата и младежите. Учебниците да бъдат направени спрямо техните интереси и нужда, а не според това, което ние, възрастните, смятаме и вярваме, че ги интересува.

Д-р Стойчев, да Ви върна отново на темата COVID-19 не за друго, а защото се готвим да посрещнем четвъртата вълна на заразата у нас. Притеснени ли са младежите и какво споделиха те? Какво е мнението им за ваксинациите, въпрос важен за страната ни?

Срещите ни бяха по времето, когато все още нямаше ваксина и не знаехме какво да очакваме. Както всички, и те бяха притеснени, но показаха много голяма чувствителност. Ние затова се опитахме във всички уроци, включени в учебника, да говорим по темата. Когато се правят публични политики, в която и да е сфера, трябва да правим разлика между това какви са нашите ценности, да имаме рефлекси откъде идват те и това, какво е базирано на доказателство. Всяка публична политика трябва да минава през мониторинг и оценка. Има специални упражнения, които показват как се правят мониторинг и оценка на публична политика, за да знаем какви са обществените цели, с какви инструменти сме подходили, какъв е резултатът и какво е нужно да коригираме. Да, младежите се притесняват на ниво всекидневието им, семейството и близките. Като начин на мислене те са много по-склонни от възрастните да мислят рационално и да мислят за обществените проблеми през мерките за ефективност. Отвътре им идва някак си да го мислят като ефикасност, цели, постигнати резултати.

Искрено се надявам, че не са привърженици на прословутите конспиративни теории, които масово завладяха възрастните.

Споменаваха ги, но винаги с една дистанция, с намигване и насмешка. По-скоро интересът беше по въпроса защо в обществото ни има почва за конспиративни теории. В единия урок започваме от края на 18 век и началото на 19 век и показваме как заради сложността и разпадането на световете, модерните общества създават нужда и смисъл. И когато няма публично говорене и обсъждане вакумът се запълва с подобен тип конспиративни теории, които измислят връзки в случаите, когато науката не е доказала, че има такива.

Чувствате ли се удовлетворен след работата, която свършихте?

Ако се пошегувам, ще кажа, че учебникът е написан с 10% труд и 90% вдъхновение. През цялото време докато работихме, младите хора бяха пред очите ни. Не ни тежеше никак. В интерес на истината, административната работа около издателството и отговора на изискванията на МОН беше много повече от работата по учебника. Мисля, че се получи страхотен продукт и много ми се ще да видя как ще влезе в практиката. Ние сме дотук, сега учебникът заживява свой живот.

Важно е как ще бъде приет от младите хора, а и каква ще е реакция на онези, които ще го отворят наесен.

Да, а и ролята на учителите. Те и учениците са наши партньори. Всичко в учебника е написано така, че няма командир, който казва: „Това са задачите, изпълнете ги. Аз съм менторът, който знае.“ Напротив, през цялото време ние си опитваме да овластяваме учениците в учебния процес, а оценката е тяхна. Ние казваме, че това са критериите, които предлагаме за свършена задача по гражданско образование, а учителите могат да добавят собствени критерии. Те са проводник на обратната връзка, за да могат учениците да се справят по-добре. Много се надявам не само като съдържание, но и като практика учебникът да насърчава самостоятелното мислене, това особено пълнолетие. Като аналогията с Кант, който казва, че гражданското пълнолетие означава да носиш вече отговорност. Не само физически да са станали на 18 години, но да имат гражданското пълнолетие и да бъдат отговорни за делата си.

Вероятно това е най-добрият начин да се възпитават гражданите на една държава. Самостоятелното решение е значим елемент, нали?

Да, така е. И действително в училищния живот това трябва да се превърне във всекидневие. Да знаят и свикнат, че имат поле за изява, защото те го искат. Именно това са социализацията и възпитанието на гражданите. Изявата обаче означава и носене на отговорност. Затова ги насърчаваме не просто да четат уроци и играят симулационни игри, насърчаваме ги да отидат в Общинския съвет и проследят заседанието, да изпратят писмо на депутата си, да се организират и отстояват правата си. Всички тези малки стъпки на гражданска активност, които ни позволяват да развиваме гражданското общество.

Да насоча вниманието Ви към нещо, което ми се струва важно и е в контекста на създадения от Вас и колегите Ви учебник. Става дума за гражданската реакция по казуса със строежа на Националната детска болница. Мислите ли, че благодарение точно на гражданското общество нещата се промениха, въпреки че трябваше да минат повече от две и половина години?

Така е, но и в нашето, и в другите общества отнема време. Мисля си, у нас съществува някак нагласата, че трябва да променим закон или друго да направим, а след това ще може ние, гражданите, да делегираме правата си на някой друг, който да носи отговорност. Никъде по света не става така. Навсякъде, където гражданите са се оттеглили от своите задължения, има място за злоупотреби и корупция. Затова точно като граждани трябва да имаме самочувствие, че можем да отстояваме интересите си и да се борим за смислени каузи. И всички тези малки успехи, като детската болница, образователните промени, протестите, които дадоха резултат, трябва да бъдат част от нашата гражданска автобиография и самочувствие. Нужно е, защото следващият път ще се мобилизираме и ще постигаме целите си по-лесно.

В края на разговора ни какво Ви се иска да кажете на бъдещите дванадесетокласници, които ще отворят учебника?

Че не бива да се отказваме. Макар да ни изглежда, че ефектът от гражданските инициативи е далеч и трудно се постига, колкото повече вярваме в това, което правим и го правим добре, следваме набелязаните стъпки и процедури и когато целта ни се базира на изследване, доказателства и обществена подкрепа, ще постигнем това, към което се стремим. Здраво обвързани сме в обществата, макар често да не виждаме връзките и да смятаме, че не ни засяга и интересува. Колкото повече развиваме културата на съпричастност, толкова по-силно, дееспособно и по-развиващо ще бъде нашето гражданско общество.