Павлина Делчева: Липсата на доверие в институциите доби гротескни размери!
Тя определя липсата на доверие в институциите като един от най-значимите проблеми, който е в основата и на разразилата се истерия тези дни и изпразнени училища, и на непрекъсващите протести против прословутата Стратегия за закрила на детето. Тя е Павлина Делчева, директор на Дирекция „Социално подпомагане“ в Стара Загора, а преди това два мандата обществен посредник, и признава, че с колегите й много тежко преживяват хулите срещу тях. Категорична е, че не съществува законова възможност едно дете да бъде изведено от семейството без сериозни основания. Признава, че не обича да назидава, още по-малко да казва на хората как да мислят, затова идва със закона и цитира точно текстовете, които имат отношение към извеждането на дете от семейството. Говори аргументирано и емоционално. Както го е направила преди дни в Хрищени, убеждавайки родителите, че никой няма просто така да им вземе децата. Повярвали й. Знам, че се надява хората, които вярват на професионалистите като нея, да стават все повече.
Г-жо Делчева, в последните дни сме свидетели на масова истерия, която изпразни училища в Сливен и Ямбол и е следствие от процеси, които се развиват в обществото ни от доста време. Какъв е Вашият коментар?
Преди дни получихме информация от едно от РПУ-та, че в Хрищени също е имало подобни страхове, но не и такава истерия като в Сливен например. Имало е настроения хората да не си пускат децата на училище. Беше организирана родителска среща. Отидох лично заедно с началника на отдела „Закрила на детето“, за да получат хората информация от първа ръка. Исках да науча нещо конкретно и питах кой им казва всичко това и откъде черпят информация. Оказа се, че информацията, която подклажда страховете им, е от „Фейсбук“. Споделиха, че гледат клипчета, но не уточняват откъде точно са те, обаждали им се и по телефона очевидно непознати. Съгласиха се с мен, че до някъде прилича на психозата около обаждането на „ало измамниците“. Може би проблемът идва от нуждата хората да получат повече информация по по-достъпен начин, защото ние, като представители на институции, даваме становищата си, говорим, правим изявления, но хората искат да чуят лично. Затова и на срещата обяснихме конкретно какво правят отделите за закрила на детето и чисто практически им говорихме, че няма как да се случи това с извеждането на деца групово и силово от семейството и от училище. Мисля, че се довериха най-вече, когато им казахме, че докато детето има до себе си майка, баща, баба, дядо, близки, дори съседи, които гарантират, че ще грижат за него, няма проблеми и не съществува опасност.
Чуха се гласове, че това е кампания с политически привкус в контекста на изборите. Вие имате ли усещането, че е така?
Не усещане, аз имам ясна представа и факти, че протестите са организирани от някои политически сили. На протестите срещу Стратегията за детето излязоха с плакати кой ги подкрепя, кой ги организира. Не са съмнения, а факти. А и ние влизаме във „Фейсбук“, четем, гледаме снимки, там е всичко, посланията, знаците, плакатите. Чисто психологически обяснението може да е следното: политическа сила, която в момента няма голяма подкрепа, се заиграва със страховете на хората, те се паникьосват, започват да мислят нерационално и тогава се появява спасител, който обяснява: това ви гласят, но ние ще ви спасим. Твърде е възможно хора, които по-малко подлагат на анализ и съмнение фактите, които им се представят, да повярват. Не бих се радвала да бъда представител на политическа сила, чийто електорат е подведен, излъган и спечелен по този начин. Въпрос на политически морал е.
Зад тези страхове обаче застанаха и добре образовани и интелигенти личности. Опитвам се да намеря отговор на въпроса защо?
Бих могла да гадая само за техните мотиви. Има хора, които въпреки образоваността си, вярват в някои неща. Знаете, че има такива, които масово вярват, че ваксините причиняват болести, други, че да ядеш месо е смъртен грях, въобще има хора с всякакви вярвания, стремежи, мисли. Основното, върху което трябва да разсъждаваме е, че ние не трябва да причиняваме на семействата и на децата, това, което в момента ги връхлита. Не бива да си лягат със страх, да започват да се гледат с подозрение, да се стига до случаи, в които дете казва на майка си, че не може да му направи забележка, защото в училището има камери и „ако ме дръпнеш за ръката, ще ме вземат от теб“. Има такива изявления от деца. Трябва да си дадем ясна сметка какво причиняваме на децата. Тийнейджърите знаят какво става, те следят информационния поток в интернет. В дългосрочен план залагаме такава голяма бомба, че не ми се иска да мисля какво би могло да ни се случи.
Мисля, че тази бомба вече е заложена, г-жо Делчева.
Най-лошото, което правим, е да насаждаме страх, недоверие и буквално следене един друг – между семейства, съседи. Вече има подобни случаи. Тези истерии могат да бъдат използвани от семейства, които водят родителски спорове, да подават сигнали един срещу друг майката и бащата. И сега се случва, но ще придобият много по-мащабни размери, а те не са в интерес на детето.
Моля Ви отново да кажете кои са случаите, в които едно дете може да бъде изведено от семейството?
Ще цитирам точно Закона за закрила на детето, като първо уточня, че има мерки за закрила в семейна среда и извън нея. Едната от мерките е настаняване извън семейството. Това може да стане за дете, чиито родители са починали, неизвестни, лишени или с ограничени родителски права, т.е. то няма родители, няма кой да го представлява. На следващо място са случаите, когато родителите, настойниците или попечителите без основателна причина трайно не полагат грижи за детето. Подчертавам, без основателна причина. Ако майката е в болница за седмица например, никой няма да изведе детето от вкъщи. Следват случаите, когато родителите се намират в трайна невъзможност да отглеждат детето, когато детето е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. И точно това е точката, с която най-много се спекулира. В тези случаи социалният работник и аз като директор, а и всеки директор на ДСП, трябва да прецени доколко е сериозна опасността за детето. В интерес на истината сме виждали трагични картини. Деца, изоставени сами, недохранени. Имахме случай с кърмаче, който не мога да забравя. В медицинския картон пишеше, че на болков синдром – при ощипване например, то не реагира с плач, а само се мръщи. Толкова беше изнемощяло, че нямаше сили дори да плаче. Случаи на деца, хранени с бисквити и вода от петдневна възраст. Това не може да бъде допуснато, защото е опасно и за здравето, и за живота им. Има и напълно изоставени. Майките в чужбина или в други градове и оставят с дни наред децата. Едно десетгодишно се грижи за останалите. Следващата точка визира казусите, когато родителите или настойниците отказват да прекратят участието на детето в предаване, което е опасно за него. Тя е добавена след някои телевизионни предавания, в които е било напълно недопустимо участието на деца. Настаняването на дете извън семейството е мярка, която се прилага след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството, освен в случаите, когато се налага спешното му извеждане. Спешно извеждане се налага, когато детето е пребито, малтретирано, включително и сексуално, когато е жертва на престъпление или спрямо него има опасност да бъде извършено такова. Тогава действаме винаги заедно с полицията. Няма как социален работник да отиде на своя глава и да изведе едно дете от дома му. И сега да разтълкувам всичко това. Докато едно дете живее в семейство със сравнително нормални условия, прибрано, изкъпано, нахранено, води се на лекар, ходи на училище, не страда, нямаме никакви основания да правим проверки и да го извеждаме от семейството. Проверките плашат хората, но е добре да знаят, че когато има подаден сигнал, ние сме длъжни да реагираме. Отиваме на място или викаме при нас близките, говорим с детето и преценяваме има ли риск за него или не. Когато няма, затваряме сигнала. Ще ми се да кажа няколко думи и за анонимните сигнали, защото и с това се спекулира. Те се приемат само по преценка на директора, когато има основания затова. Ще Ви дам пример. Преди дни приехме анонимен сигнал от клиент на проституираща жена, тъй като детето й е било почти свидетел на това, което тя практикува. Решихме да приемем сигнала, независимо че е анонимен. Това са случаите, в които се приемат анонимни сигнали. Скоро постъпи и друг, в който пишеше как една майка не си гледа детето, нахвърляно, без нищо конкретно. Ето това е сигнал, който не приехме. В нашите отдели работят хора с дългогодишен опит, те могат да преценят и затова хората не бива да се страхуват, нека им се доверят.
Да поговорим малко за прословутата Стратегия и напрежението около нея. Лично аз си мисля, че голяма част от хората реагират отрицателно, не защото са я чели, а по някакви други причини. Дали е така?
Стратегическият документ не съдържа конкретни мерки. Той дава насоки и въз основа на него се създават закони и подзаконови текстове. За хората е важно да четат закона и наредбите. Над 100 са стратегическите документи, не знам защо точно този влезе във фокуса на вниманието. Моето обяснение е, че е специално подбран. Не искам да изпадам до нивото на световната конспирация, но факт е, че е така. Този документ бива използван за манипулиране на общественото мнение, за пропагандни цели и не виждам основание за някакви страхове у хората, страхове, които започват да придобиват нелепи измерения. Като това, че ще ни вземат децата и ще ги направят хомосексуалисти. Повярвайте ми, държавната политика е в посока подобряване на демографските показатели и никой няма желание да има повече хомосексуални хора. Не виждам основателна причина някой да прави това. А и всичко се гради в семейството и не може държавната политика да изгради конкретно поведение.
Един от аргументите на хората, които са против Стратегията, е, че държавата прави опит да се намеси сериозно в семейството и да изземе от родителите важни функции.
Трудно може да стане това. Заприличва на спора доколко държавата трябва да се меси в търговията, в бизнеса, в икономиката и т.н. Живеем в държава и тя не може да стои безучастно и защото семейството е свещена крава да не реагира. Има неща, които се случват в семейството. Има насилие, включително и в Старозагорска област. Тежки случаи на пребити деца. Вече съм казвала и пак ще го повторя. Има два документа, които никога няма да свикна да чета безучастно. Единият е съдебно-медицинската експертиза на деца, когато се изброяват белезите от побои, нанесени и с предмети. Другият документ е този, с който родителят се отказва от детето. Те са факт. Ето в такива случаи няма как държавата да не се намеси. Когато говорим за насилие, мисля е ясно, въпреки че са ме питали къде е границата и може ли един шамар да се определи като насилие. Личното ми мнение е специфично и затова да, един шамар е насилие. Не може да сме безучастни, когато става дума за изоставяне. Едно малко дете трябва да бъде нахранено, да му се смени памперса, ако е бебе и да си научи уроците, ако е ученик, трябва да спи, да се преоблече, да се изкъпе. Това трябва да стане някъде, а когато е изоставено, ние трябва да го сложим в стая с покрив и стени, не може да остане на улицата, докато ние кършим ръце и се чудим него или семейството ще спасяваме. Спасяваме винаги детето, то е на първо място. В дирекцията сме купували и млека, и памперси, гушкали сме ги и сме ги водили за ръка, защото няма кой друг. Бебето, малкото дете са безпомощни. А знаете ли, че има случаи, в които идват при нас родители и казват, че повече не могат да се разправят с това дете и искат да ни го оставят. Какво правим? Друг случай. По-голямо дете, което споделя: „У дома вече не се издържа, не мога да живея в тази обстановка. Искам да ме настаните някъде“. Правим проверка и родителят е съгласен детето да бъде настанено някъде, защото не може да се оправя с него. Пак питам, какво правим в този случай? Не може да е на пътя, дете е. Дори на 15, 16 или 17 години.
Г-жо Делчева, как се отразява на Вас и колегите Ви тази истерия?
Тежко. Може би професията на социалния работник е една от най-онеправданите, защото от една страна сме администратори, т.е. работим с документи, издаваме заповеди, административни актове, от друга страна работим на терен. Виждаме се с хората, те идват при нас. Крещят, викат, плачат, упрекват ни, карат ни се. Много тежко приемаме тази демонизация на професията, защото колегите работят изключително трудно. Вече се притесняват да ходят по адреси, има случаи на заплахи, подали сме сигнали до прокуратурата. Друг е въпросът за заплащането, което не е особено високо в тази сфера. Да не говорим, че твърде често се налага да се работи почти по 24 часа при това седем дни в седмицата. Ние не можем да бъдем безучастни, цялата тази информация е постоянно в нас, защото няма как толкова лесно човек да я извади от главата си. На мен най-много ми тежи липсата на доверие. Хората не вярват в нас, а това не помага на никого.
Как може да се промени?
Социалният работник не бива да забравя, че е професионалист и че хората изразяват емоциите си по-бурно в резултат на своето страдание. Нека обаче и хората да се отворят към специалистите. Както, когато отиват при доктор, адвокат и учител и им се доверяват, така трябва да сторят и с хората, които извършват социална работа.
Наблюдавайки истерията около Стратегията, мисля, че един от най-големите проблеми на българина е, че е изгубил вяра в институциите.
Да, точно така е. Проблемът с доверието е огромен. Един друг не си вярваме, нямаме доверие в работодателите си, в колегите си, в приятелите си дори. А по отношение на институциите е добило гротескни размери. Идват при нас с нагласата, че ще бъдат измамени и излъгани.
Кога ще бъде сложен край на говоренето как ще дойдат едни социални работници, ще ми вземат детето, ще го закарат някъде, например в Норвегия, и ще го превърнат в нещо различно от това, което е?
Надявам се след 1 януари, когато хората ще разберат, че нищо няма да се промени. Чисто практически мога да кажа, че в Стара Загора имаме малко повече от десет социални работници и два автомобила.
Значи има как да ги прибирате?
А, не на практика няма къде да ги сложим. Просто нелепо е. Представете си: съберем сто деца днес, аз си сложа главата в торбата и издам заповедите, за което ще отида в съда и ще бъда осъдена, защото нямам основание. Ние няма къде да ги сложим, няма как да ги нахраним. Абсурдно е. Няма директор на дирекция „Социално подпомагане“, който да си заложи името и авторитета, поставяйки подписа си под заповед, която е неправомерна. Та ние се радваме най-много, когато деца, изведени от семействата, се връщат отново. Наистина това са най-радостните моменти при нас, защото нека хората си дадат сметка, че всяко дете, изведено извън семейството, е наша отговорност, ние ставаме майка и баща. Дори един случай на неправомерно извеждане от семейството не може да има! Знаете ли, винаги ми се е искало да питам протестиращите дали знаят конкретен случай, на техен съсед или на приятел, чието дете е изведено без причина. Няма такъв, а за жалост по темата се говори общо.
Имало ли е случаи, в които плачете?
Да, когато чета потресаващи неща в доклади. Потресаващи! Неща, които не искам да прочета и когато има военни действия. Не мога да чета за бой с пръчка, за изнасилване, за яростен психически тормоз върху дете, което е на ръба да развие психично отклонение, само защото единият родител е решил, че трябва да си отмъсти на другия именно чрез детето. Това са жестоки случаи на деца, малтретирани психически.
Какво Ви мотивира да продължавате да се занимавате със социална работа?
Много редките случаи, в които хората благодарят. Хубави моменти са това.
Личен архив
Коментари към Павлина Делчева: Липсата на доверие в институциите доби гротескни размери!