На село под наем БЕЗ наем? О, да!

Ако сте били от децата, които са имали късмета да се докоснат истински до детството на село, поздравления, вие сте щастливци! Нека ви припомня за времето, когато грабвахме от бабите си по една филия с гореща лютеница, взета още от съда с бълбукащото ароматно изкушение. Така, сдобили се с вкуса на детството, нека си припомним безкрайните разходки, пълни със смях и глъч.

Ще попитате какво е станало после ли? Ами, просто пораснахме. Връщайки се на село в старата къща, пазена от поколенията заварваме изпочупени керемиди, остър аромат на мухъл и цветните лехи на баба, в които вече има бурени. Позната ли ви е картинката?

Сега, нека поговорим и за статистика. В страната ни селата с по един, двама или никакви жители са 571. Къде са хората, къде са децата, смехът, цветът на щастието – ами, в града.

В тази статия няма да ви изброявам безбройните възможности, предлагани от градския начин на живот. Ще ви разкажа за избора на Ирена Ненчева, която подобно на все повече българи, е взела решението да живее на село. Тя е постигнала желанието си по доста креативен начин, като наред с това, е помогнала на хората, желаещи да съживят българските села, да последват примера й.   

Привет, Ирена! Моля, представете се с няколко думи за читателите на Фрамар.бг.

Казвам се Ирена Ненчева. Живея в Бургас. Занимавам се с изкуство. Работя в държавния куклен театър в Бургас. Завършила съм в НАТФИЗ, специалност актьорско майсторство. Родена съм в град Летница, Ловешко. Израснала съм на село. До 10-та си година съм била на село, след това ме налегна градска история.

Кога и как ви хрумна идеята за създаването на групата "Имот под наем без наем" във фейсбук?

Всички виждаме, че селата ни пустеят, че има много празни къщи… И аз го виждах дълги години. Идеята да се роди фейсбук-групата „Имот под наем без наем” е следствие от конкретна ситуация - аз самата търсих къде мога да си купя къщичка на село. И така, изправена пред поредната пустееща къща, която ми се стори красива, у мен се появи желанието да издиря и да се свържа със собственика й и да му предложа да ме пусне, за да живея в нея и да я стопанисвам. Идеята ми беше да му направя предложение, да му обясня какво смятам да направя за къщата. Бих му казала, че имам намерение да поемам всички направени разноски и консумативи, както и евентуалните щети от моя страна. Въпросът беше да ми позволи да живея в нея. Също така, бих му обяснила, че неговата къща се руши, така или иначе. За мен би било изключително леко решение, ако мога да се настаня в неговата къща, а за него би бил прекрасен вариантът някой да живее в неговата пуста къща, грижейки се за нея. Би било полезно и за двете страни…

Катализатор при вземането на моето решение се оказа моя приятелка, която беше с мен и ми каза, че съм луда и че никой не би позволил подобно нещо. Думите й бяха: ”Кой ще позволи подобно нещо?”
Контрастът между моето практично и разумно намерение и нейната негативна реакция предизвика буря в мен, която не показах. Помислих си – какво сме направили, ние, хората; до къде сме свикнали със разделянето и проявяването на собственическо отношение към света. Алчността и консуматорският манталитет, които са ни завладели, кара немалко хора да оставят имуществото си да се саморазрушава, но да не го предоставят на някой, който да се грижи за него и да бъде щастлив – временно, разбира се, за 5, за 10 години. Всеки случай е частен и конкретен. В този миг си помислих, че съм готова да го направя. И така, след като аз съм готова да дам своята къща, защо да няма поне 5 човека в България, готови да постъпят като мен. Естествено, от обич към дома си, бих избирала внимателно на кого да се доверя.

Още същата вечер създадох групата във фейсбук. Името веднага се появи в съзнанието ми… тази странна комбинация, съставена от на пръв поглед абсолютно нелогичните думи: „Имот под наем без наем”. Така кръстих групата и започнах да полагам усилия и да търся онези 5 човека в България, които биха постъпили по същия начин като мен. Вложих много усилия, наистина, но това се превърна в мисия в свободните ми часове.

За какъв срок желаещите могат да живеят в къща без наем?

Не може да се даде никакъв конкретен срок, тъй като всеки случай е частен. Например някои хора ползват само градинки. Имаме случаи, когато хората използват единствено градинките, защото само те са свободни. Например, най-новата обява от днес (04.07.2016г.) уведомява, че жена в чужбина има жилище в Слънчев бряг, а не може да се грижи за него. Тя е помолила някой да отиде до жилището и да го почисти, като по-късно, при договорка –може да остане в него на почивка.

Преди време имаше обява за цех за производство на храни в Пловдив, жена в Англия беше закупила цветя, които да изпрати в България. Оказало се е, че тук няма кой да се грижи за тях. Тя потърси човек в групата, който да се грижи за тях. Появи се жена, обичаща цветята, която й каза: „Аз ще ги гледам”.

Сключва ли се договор при нанасяне в мечтаната къща?

Определено го препоръчваме. Добре е да се сключи договор. Въпреки това, ние не сме юридическо лице и не официализираме договорите, защото всеки случай е частен. Хората трябва да се разберат помежду си и да се договорят. На практика, те сключват договор за наем, който обикновено е символичен (за сумата от 3 до 5 лева).

Въпреки това, имаме и друга ситуация, при която две жени, които въобще не са сключили никакво писмено споразумение, тъй като, след запознанството си, са изградили пълно доверие, базирано на симпатията помежду им. Скоро наемателката публикува снимка в групата, на която показва в какво е превърнала градинката в къщата на своята хазяйка.

Ценното е, че се създаде база. Място. Имаме сайт, където всеки може да публикува обявата си. Това е много ценно за организирането на цялата ситуация.

Търсенето или предлагането на домове под наем без наем надделява?

Естествено, търсенето. Напоследък забелязвам в сайта увеличаване на предлаганията на домове, но те все още са по-малко от предлаганията. Попитах притежателите на пустеещи къщи в групата: вие, които имате къщи, а не сте дали обяви, следите ли обявите на хората, търсещи домове? Те ми отговориха с „да”. При самото четене на обявата, те си избират на кого да се обадят.

Какво се случва, когато „наемателите” са некоректни?

Много е рисковано. Какво се случва с наемателите, които не са коректни? Ами, традиционните случаи на „под наем”, с които сме свикнали. Понякога собствениците губят покъщнина, има неплатени сметки… Същото ще бъде и тук. Ако се сбърка и се отдаде имота за стопанисване на некоректен човек – огорчение би имало за цял живот. Рискът съществува, а гаранция няма. Гаранцията е нашият усет към човека, късмет е да попаднеш на някой коректен, почтен и отговорен човек, който иска къщичка, точно в това село, близо до точно този град. Трябва да се внимава – това винаги го повтарям. Тази инициатива не е емоционална, не е еуфорична и не е, защото сме станали кой знае колко по-добри за половин година или за един ден. Не, тя просто е практична.

Очаквате ли в бъдеще преориентирането на българите за живот на село да продължи със същите темпове?

Разбира се, а аз, занимавайки се с това, виждам, че хора с прекрасни професии  се оттеглят на село. Аз ги наричам „отличниците”. Те работят в града, пътуват, но живеят естествения живот на село. Така компютърният специалист си има градинка. В свободното си време, за да се разсее от компютъра, си покопава в градинката, окосява тук-там, раздвижва се и после пак сяда пред компютъра. Определено, много хора искат да се върнат на село.

Какво според вас е разочаровало хората от големия град и ги е накарало да се върнат към селата? Дали е само умилението от „къщата на баба” или има и нещо друго?

Какво ме разочарова? Така формулирано, бих казала, че градът не ме е разочаровал, а просто не ми стига. Животът преминаваше покрай мен, няма градинка, няма животинче, което да премине край мен, няма ги естествените звуци на природата. Тук, на село се спи по друг начин, това всички го знаем, или поне се надявам всички да го знаят. В града спя по 8 часа, а тук спя 6 и се чувствам прекрасно. Дишам чист въздух, край мен има звезди и светулки, край мен има съседи, с които веднага започнахме да комуникираме, защото живеем на село. Говорим си кой какво е сготвил, храната се разнася помежду ни. Вечер ходим под ореха или на верандата. Понякога някой се провиква: „Да поливаме ли?” . В града хората нямат повод да комуникират. Тук поводи има.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Бих ги посъветвала да не чакат момента, в който на село има всички условия. Нека направим обратното – нека поживеем на село, а тогава ще се появят и детски градини, ще се появят и лекарските кабинети. Да действаме в обратен ред. Едва ли е толкова лесно, давам си сметка, но – направете го! Аз го направих и не съжалявам за миг.

Колкото до мен, не бих ви посъветвала да вземате каквото и да е решение. Мога да ви кажа какъв е личният ми избор. Аз съм убедена, че и занапред искам да показвам на детето си частици от магията на детството на село, дори да е само през летата.

За За Framar.bg: Виктория Милова