Националната асоциация по приемна грижа отбелязва 10 години от създаването си

На 25 октомври 2009-а 22 ентусиасти се събират в Пловдив и учредяват Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ).

„Решихме да създадем организация, която да накара хората да чуят гласа ни. Тогава не знаехме дали ще устоим. Оказа се, че устояхме, но и запазихме нашата независимост. Нещо, с което малко организации могат да се похвалят“, казва заместник-председателката на НАПГ Мария Благоева.

Изпълнителният директор на НАПГ Александър Миланов (на снимката) признава, че днешният ден е специален за него и определя изминалите десет години като време за учене и растеж.

„За тези години приемните родители се увеличиха и вече са 900. Помогнали са на стотици деца. Деца, които са специални. Аз ги наричам малките възрастни. В повечето случаи те идват от среда на нещастие, претърпели са насилие, жертви са, някой е злоупотребил с тях, преживели са твърде много, включително и това, че никой не ги иска“, казва Александър Миланов.

Той признава, че за това десетилетие има няколко истории, които никога няма да забрави. Едната е за младеж от видинско, който цял живот ще носи белег на лицето си, защото е бил жигосан както правят това с телетата в обора. Другият е за нахапани от плъхове близначета.

„Никога няма да се примиря с детското страдание, нито ще свикна с болката“, споделя изпълнителният директор на Асоциацията.

За времето от създаването си до днес организацията се развива. Приемните родители не само се увеличават, но и знаят много повече. Приемното родителство е вече професия, но за съжаление все още работещите я не са социално защитени, защото продължават да работят на граждански договор.

„Не успяхме да развенчаем и някои от митовете за тези години“, коментира Александър Миланов. Единият е, че бедността е причина детето да отиде в приемно семейство.

„В България 45% от хората са бедни според статистиката. Това означава ли, че техните деца са обект на приемна грижи? Не, разбира се. Аз познавам много бедни хора, които се грижат за децата, независимо от липсата на сигурност и пари. Бедността е част от проблема, но основната причина е, че има родители, които не знаят как да гледат децата си, не ги обичат, не ги разбират, насилват ги. Тези деца живеят в риск и именно те попадат в приемните семейства.“

Обществото продължава да не разбира и защо на приемните родители се плаща. Отговорът на Александър Миланов е лаконичен: „Ами защото това е труд. При това непрекъснат.“ Тези мъже и жени, поели тежкия кръст не само да се грижат, но и да обичат дете, което в повечето случаи е било пренебрегвано, тормозено, неглижирано или насилвано, са изправени пред стотици малки, ежедневни препятствия, които трябва да преодоляват. „Знаете ли, че понякога се налага да учат детето на елементарни и прости неща, че често в училище ги карат да стоят до вратата на класната стая, та да не стане нещо, че не записват децата на занималня, защото на тях затова им плащали. Няма да изреждам повече. Този провинциален манталитет да гледаш в канчето на другия е ужасен.“ И вероятно Александър Миланов и с това не може да се примири.

Мъжете и жените, наречени приемни родители, водят тежки битки. Губят някои от тях, други печелят, но вървят напред и така десет години. Всички те, както и социалните работници, имат огромна отговорност, защото както казва изпълнителният директор на Асоциацията: „Детето не е лист хартия, който да скъсаш и да хвърлиш в кошчето. Не може да пропиляваме човешки живот! Не може!“

Децата, които биват отглеждани в приемни семейства, няма да стават по-малко, за съжаление. Александър Миланов си мечтае повече млади хора да стават приемни родители, както и повече хора с уважавани професии като учители, съдии, полицаи. Другата му мечта е в България да има детски съдилища, в които съдиите могат да видят какво стои зад текста и зад написаното.

„Аз наистина си мечтая да имаме нашата съдия Ейми. Помните ли този американски сериал, в който ставаше дума точно за такива съдилища за непълнолетни, където не просто съдията се произнася, а се спасява едно дете и неговото бъдеще. Мечтая да се взимат възможно най-правилните решения в името на детето“.