Начало Социални грижи Добрите практики Разговаряме с... Галина Лачева: Чуйте настоящите и бивши жертви на насилие!

Галина Лачева: Чуйте настоящите и бивши жертви на насилие!

Галина Лачева: Чуйте настоящите и бивши жертви на насилие! - изображение

В последните дни името на Галина Лачева нашумя отново. Поводът е отвореното й писмо до премиера Борисов, с което тя призовава отново Истанбулската конвенция да бъде ратифицирана. Галина Лачева от години активно работи по въпросите, свързани с жертвите на насилие и вероятно една от причините е, че самата тя е минала през този ад. Тя обаче е от малкото, които говорят за собствените си драматични преживявания и така дават кураж на останалите, които не смеят да го сторят. Дамата вярва, че обществото ни има съпротивителни сили по отношение на проблемите, свързани с насилието. От разговора с нея ще научите защо тя е убедена, че Конвенцията трябва да бъде ратифицира, кое доведе до сатанизирането на защитниците й и дали всички ние се изгубихме в превода на текста й.

Госпожо Лачева, в последните дни личността Ви отново е във фокуса на общественото внимание покрай отвореното писмо до премиера Борисов, чийто автор сте Вие. И преди да поговорим за него и за Истанбулската конвенция, кажете моля как самата Вие усетихте реакцията на хората след публикуването на писмото? Повече Ви подкрепиха или повече ви обругаха?

В интерес на истината, не съм имала за цел да водя подобна статистика. От признателност се постарах да отговаря на всички хора, които се свързаха с мен лично, за да ме поздравят и подкрепят. Само по себе си това отне доста време каквото като активист, родител, приятел, работещ човек и т.н. за пилеене нямам. В този смисъл не съм проследявала критиките към писмото ми. В полезрението ми все пак попаднаха мимоходом някои откровено несъстоятелни и времегубни изказвания от рода на това, че съм била говорела срещу заплащане, не съм била родител, била съм защитник на зоофилията и педофилията и разбира се зловещ „джендър“, дипломата ми не струвала, липсвало ми достойнство, каквото и да съм твърдяла и т.н. Така или иначе съм наясно с абсурдността на опорните тези на противниците на Конвенцията срещу насилието още преди да публикувам отвореното писмо. На практика те са ме провокирали да го напиша от силно възмущение, че им се осигурява трибуна, дори да противоречат на конституцията и законодателството на страната, на елементарната почтеност или конструктивност, и то при почти пълно отсъствие на гледната точка на най-пряко заинтересуваните и нуждаещи се от мерките срещу насилието.

Защо написахте това писмо и очаквате ли реален ефект от неговата поява в публичното пространство?

Писмото е породено от болезненото ми чувство за справедливост. От едната му страна е усещането, че на гърба на спешно нуждаещите се от помощ без никаква дискриминация настоящи и бивши жертви на насилие се провежда парад на хомофобо-трансфобията и невежеството по основни въпроси за защитата на човешките права, равнопоставеността на половете, науките за джендъра и прочие, при това от висотите на държавната, наддържавна, религиозна и медийна власт. От другата му страна стои фактът, че в отчаянието си с мен се свързват настоящи жертви на насилие в търсене на подкрепа, надежда, съвет и пример как да оцелеят и да се върнат към нормален живот. Невъзможно е без близки и приятели до себе си, още повече ако самите те са насилници или жертви. Адски трудно е, дори да имаш близо до себе си кой да те подкрепя, особено когато и той носи непосилни травми. Съвсем непостижимо изглежда във враждебна, изостанала, неподкрепяща обществена среда – било то в патриархалната махала или село, било то в огромния, отчужден град. Дали очаквам реален ефект от откритото писмо? Радвам се на отзвука сред обикновените хора, които доказват, че нулевата толерантност към всички форми на насилие далеч не се явява маргинална ценност. Благодарна съм и за поредните потвърждения на наблюденията ми, че проблемите, посочени в писмото, са в резултат предимно на преодолимо невежество и добре познатата ни, необуздана воля за власт, а не на извънземни, джендърни чудовища с неспасяемо задушаваща хватка.

В текста вие казвате, че се чувствате „омерзена от подмяната на дебата за конвенцията“. Обяснете какво разбирате под подмяна и защо тя се случи.

Успях да чуя разумни аргументи – например за това, че е нужно защитата от насилие да включи и мъжете, колкото и по-малък да е процентът на жертвите сред тях, за това, че не е редно да разчитаме на политици да уреждат базовите човешки взаимоотношения с държавни и наддържавни средства и прочие. Аргументи, които от моя гледна точка по-скоро предполагат не отричане на конвенцията, а разширяването на обхвата й или подписване на допълнителни споразумения в този дух, при непременна, приоритетна грасрутс мобилизация и самоорганизация за масово развитие на капацитета за предотвратяване, идентифициране и изкореняване на всички форми на насилие. Не тези критични аргументи бяха огласени в медиите обаче. Дебатът около конвенцията се сведе до лансиране и отричане на параноидно-конспиративни тези за нашествие на травестити във фитнеси и дамски тоалетни, чуждоземска „джендър идеология“, застрашаваща така свидните за някои както мъже, така и жени брутално мачистки, патриархални и авторитарни традиции, духовност в синодален плен, криворазбран патриотизъм и т.н. Случи се до огромна степен заради твърде закъснялото въвеждане на понятието джендър в обществения ни дискурс и несъгласуваното му предаване на български по различен начин в различните научни дисциплини, което позволи доста лесното му присвояване за користни популистки цели.

Други причини според мен са отчитаната в множество изследвания напоследък масовата липса на чувствителност към формите на насилие, различни от чисто физическото посегателство, убедеността на мнозина, че наказателното правосъдие може да бъде достатъчно ако се прилага, незапознатостта със съответните пропуски в настоящите ни норми и с предимствата на възстановителното правосъдие, трудното достигане до жертви на насилие, готови да говорят публично, липсата на воля от страна на журналистите да ни дадат трибуна и то в официално удостоверен контекст на тревожна медийна несвобода и т.н.

Вярвате ли, че въпросът с ратификацията на Конвенцията наистина ще бъде преразгледан и ако е така, какви са основанията Ви?

Принципно не вярвам, а се надявам. И то не на държавата или църквата. Отдавна съм ги отписала не само по социалните дела и въпроса за борбата с насилието. Надявам се на капацитета на обществото да се самоорганизира при наличие на достатъчно мотивиращи условия за това – като заразен личен пример и интензивна просветителска активност, например. Всеки повод да се уверя, че далеч не съм сама в отстояването на ценностите си и всяка отворена възможност да го докажа на останалите ми вдъхва увереност, че средностатистическият българин далеч не е толкова „оскотял“, колкото го илюстрират или изкарват някои по-кресливи персонажи. В същото време съм далеч от илюзията, че без съдействието на медиите, може да се достигне до всички кътчета, където има нужда. Относителната свобода, от която можем да се ползваме в социалните мрежи, където сме се намерили с много хора, е неминуем носител на надежда, но пък достъпът до интернет не е гарантиран. От друга страна, нищо не може да замести живото общуване. Та, борбата не е за ратификация на дадена конвенция, а по-скоро за формиране на жива и устойчива либертарна общност, способна да предприеме нужните мерки, продължава. Тя е моето основание да се надявам, че ще се върнем към нормалния, конструктивен дебат по изключително важната проблематика, третирана от Конвенцията за насилието и ще преодолеем спънките. Понякога от полза може да бъде да изключим телевизора и да излезем на площада.

Каква е причината толкова рязко и дори драматично и яростно българите да се разделят на две по отношение на този документ?

Едната причина е, че хората не се виждат и чуват, докато спорят дистанционно. Друга е недостигът на умели модератори на публичния дебат. Трета е криво разбраният плурализъм и свобода на словото, които удивително голям брой хора приравняват със слободия. Но като цяло – слабата запознатост с принципите и механизмите на ненасилствената комуникация.

Мисля, че дойде ред на въпроса за същността на Конвенцията и какво би променила тя, ако бъде ратифицирана, за хората, които са жертви на насилие?

Ратификацията на Конвенцията срещу насилието над жени и домашното насилие би могла да даде официална заявка за решимостта на българското общество да се мобилизира в идентифицирането и изкореняването на всички видове насилие, в осигуряването на достъпна и ефективна защита на пострадалите без никаква дискриминация, в подпомагане на излизането им от ролята на жертви и връщането на достойнството им, в превенцията чрез образователни и терапевтични мерки, в разпространението на възстановителното правосъдие като приоритет по отношение на наказателната система, в преодоляването на негативните стереотипи и отстояването на хуманистичните, вместо патриархални и авторитарни традиции и т.н.

В коментар по темата адвокат Владимир Шейтанов казва следното: „Идеята за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие е великолепна, истинско постижение за международната общност. Но не е намерила подходяща реализация в Истанбулската конвенция“ и споделя, че това е един от „най-слабите международни инструменти в областта на правата на човека“. Как ще коментирате това?

Нямам представа защо сред всички изказвания цитирате точно адвокат Шейтанов като авторитет. Интересен би бил дебат между него и застъпващите противоположната теза юристи, като например, изготвилите подробния правен анализ, разпространен от правозащитниците от P.U.L.S. и Българския фонд за жените, както и съдиите Галя Вълкова и Стоян Мадин, които излязоха тези дни с категорични и аргументирани становища в защита на конвенцията. Не съм юрист, но като активист и пряко засегната от въпроса за ратификацията на конвенцията, съм разговаряла с експерти, които твърдят, че около 80% от българското законодателство е хармонизирано с нея и в случая на България е нужно запълването на относително малко законодателни недостатъци. В същото време обаче конвенцията е далеч от предвиждане на само законодателни мерки, напротив – поставен е акцент върху превенция, образование, рехабилитация, подробна статистика и т.н., все теми, в които сме много назад. Честно казано, повърхностното и едностранчиво разглеждане на въпроса с правосъдието по толкова важен въпрос откровено ме озадачава. А и правосъдието не се изчерпва с наказания. Лично аз съм отдавна радетел за въстановителното правосъдие, за което малцина българи въобще са чували и което не се изучава официално в специализираните учебни заведения. Тревожно е това. И подлежи на целенасочена промяна.

Г-жо Лачева, Вие сте от малцината, преживели насилие, които говорят за този тежък и болезнен момент. Защо го правите?

Защото съм анархист. Анархистите са борци за свобода във всички възможни отношения и никога не стоят със скръстени ръце в очакване някой свише да реши не само личните им проблеми, но и тези на обществото като цяло.

Изгубихме ли се в превода, всички ние, по отношение на Истанбулската конвенция?

Някои се изгубиха в дебрите на невежеството или сляпото доверие към некомпетентни политици и духовници. Като английски филолог, лично аз нямам право на губене точно в превода от английски – единият от официалните езици на конвенцията. Писала съм доста по този въпрос. Преводът на користно превърнатото в ябълка на раздора понятие "джендър" е сложен, но не нерешим въпрос. В това отношение се надявам извращенията около интерпретациите на Конвенцията срещу насилието да послужат за основа на междудисциплинарни научни форуми за хармонизиране на предаването на концепцията за джендър на български език. Факт е, че към момента има множество различни варианти на превод и дефиниция, прилагани за целите на различните научни дисциплини, които третират тази концепция. Тези разминавания оставят впечатлението, че тя е нещо ново и небивало за България, което е определено некоректно. Това, че използването й дълго време се е ограничавало до академичните и научни среди, е също предпоставка за изгубване, която трябва да се адресира целенасочено.

И накрая, какво би искала да каже на всички, които са против ратификацията, жена, която се е срещнала с насилието, преживяла го е, а белезите от него продължават да дълбаят душата й, независимо колко смела, независима и борбена изглежда?

Чуйте настоящите и бивши жертви на насилие! Постарайте се да го сторите, колкото и приглушени да са гласовете на много от нас! За да няма жертви, е нужно много повече от това да давате воля на собствените си фантазии, страхове, манипулации, много повече от това да лансирате собствените си убеждения, да обслужвате собствените си потребности. Повече емпатия!

Автор: Гергана Караилиева

Снимки: Личен архив

5.0, 3 гласа

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияЛайфстайлПсихологияСоциални грижиНовиниИнтервютаЛюбопитноАнкетиЗдравни съветиБотаникаЛечения